Прозорецът на времето
Погледнах през прозореца на времето
в опразнени, притихнали дворове.
Приспано под юрганче бяло, семето
не чака пролет, за да го изрови.
Затисната е старата илюзия
под мокрото непалено огнище.
Отпердени са портите, изхлузиха
се в равното мечтите, сякаш нищо
не ги задържа в пазвите, притулени
на вятъра от бръснещия кикот.
Без спомен се снишиха и обрулени
опадаха стените с глъхнещ пукот.
Царува тишината над отломките,
не чува стъпки, скрила се, пътеката.
Сърдечен път помамил е потомките,
изгуби се завинаги утехата.
© Светличка All rights reserved.
