Събудих се обзет от самота,
Отровен от настъпващото утро.
А утрото е по мъдро от нощта,
В която сенките на мъртвите потъват.
Оплитат се във мрачната снага,
На не изпитващите чувства корени,
Сред демони разтворили крила,
Над тленните изстрадали тела на розите.
Обгръща ме духовна пустота,
Към ада тръгвам без да бързам,
Но после ме обзема ритъма на вечността,
И тичам към голготата на своите чувства. ...