Ако отидеш ти във планината
и зърнеш поляната безкрайна,
чиято гледка спира тъй сърцата
и оставя ни следата трайна.

Тогава ти ще видиш сам
цената, която са ти взели,
че земята откраднала е твоя плам
и лъчите в цветята са я вплели.

Едното цвете притежава гордостта,
твоята тъй искряща, неповторима,
а другото на любовта ни сладостта,
от никое огледало неотлъчима.

Но знай, че след края посивял,
всички красоти с нея изтляха
и Бог на глупостта ни се присмял
и от смеха цветята изгоряха.

Сега поляната е без цвят дори,
защото любовта ни се предаде
и няма ги дневните лъчи,
защото красотата на мрака се отдаде.

Но ума единствен тъй пирува
с мисълта за ярката ти любов,
защото само за теб умува
и това дава му живот!