Поне ден
И ето, отново се съмна
над дневните покриви.
Мокро е.
Със нощта и сънят ми потъна –
и литнаха черните с човките.
Дълбаеха яма в леглото ми,
дълбаеха - кървави ноктите,
а трохите усмивка останали
не поискаха черните с човките.
Не поискаха нищо човешко –
не поискаха хляб, нито сълзи –
изкълваха и най-малката вяра
и заплюха другото в мене.
Самотата е верен приятел –
не ревнува, когато обичаш,
не празнува, когато умираш,
а подготвя те...
за пътуване.
Сварих си кафе. Ще запаля.
Красиво е зад прозореца.
Ще изчакат ли, ех, поне ден,
ще изчакат ли
черните с човките...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
!
