Понякога нощем
Когато през нощта съвсем случайно
на покрива под две звезди поседна
и слушам всевъзможните им тайни,
които бъбрят, като за последно.
Когато вятър в стъклени ботуши
притичва по комините напряко,
а мракът като котенце се гуши,
усетил, че Луната е маяка,
тогава този град, смален до пъзел
разпръснат на парченца, ми изглежда,
а уличка през уличка във възел
от никъде на никъде отвеждат.
И как са тихи. Тихо е и в мене.
Звездите още без умора шушнат.
Тогава точно правя си вселени
от думи, мисли, спомени и чувства.
Не е самотно, даже ми е хубаво
и пиша стихче (колкото умея).
Градът се пренарежда, мига влюбено.
Тогава най усещам, че живея.
© Деа All rights reserved.
