Живееш, сякаш изкован от камък, загасващ тъжен пламък. Душата ти умира под натиска на тежестта, сърцето ти напуква се от дълга самота. потънал в спомени, покрит във прах, ти виждаш блясъка на твоя страх. Той идва срещу теб, крещи в мъглата, ала ти бавно се отделяш от земята. Полети, полети, избегни страха и неговите очи. Не го поглеждай в лицето, той носи отрова в сърцето. Започваш да пропадаш в бездната сега, ала кой ще ти подаде ръка??? На ръба си - готов да изгориш, ала грешката си няма да простиш. Изкован от камък... изгаснал вече тлеещ пламък.