Последната наша любов...
Всички срещаме някога тази последна любов.
Тя нахлува в живота ни късен подобно торнадо!
Никой никога не е за нейната клада готов.
Но за нейния жертвен олтар сме достатъчно млади!
Тя не идва по тихи пътеки, покрити с трева.
И, тържествено важна, през входа параден не влиза!
Не нашепва в ухото ни ласкаво-нежни слова.
И в крилете на птици вечерни по залез не слиза.
Не замръква в крайпътни мотели със слепи очи.
Не осъмва, нахална и гола, по шумни площади.
Срамежливо-несигурна в нощния бар не мълчи.
Тя избухва внезапно в последните дни листопадни!
И макар да разбираш, че сигурно ще изгориш!
(и това е по-сигурно даже от ада, и рая) -
Скачаш в огъня смело! И дълго, и страстно гориш.
И тогава не мислиш... Изобщо не мислиш за края.
Има време за край! Нека кладата лумне сега!
Нека ближат езиците огнени моята кожа...
Островърхи кокичета нежно пробиват снега
и избухват в тържествен апломб: Любовта е възможна!
Подранилите щъркели благо разнасят вестта
над притихнали улици и ранобудни полета...
Под лъчите на мартенско слънце лежерно блестят
заснежените покриви, влюбени страстно в небето.
Полудели капчуци, усетили топлия зов
на събудени, южни морета - проливно се стичат...
Ураганно връхлита, последната наша любов!
Невъзможно-възможна, на жертвена клада прилича...
© Гълъбина Митева All rights reserved.
