Ден и нощ минаваха, а аз още непонятен бях
пред хубостта му в захлас изпаднах, онемях.
А думите му, като перо ме галят, толкова красиви, искрени.
Правеха дните ми пусти - смислени.
Допирът му - по-нежен бе от всичко.
Желание аз имах едно едничко –
нека дъх последен оставят ме да си поема,
нека думи за сбогом болезнени, с него да си взема
и щом очите си тъжни затворя
и дъх последен прореже сърцето ми трептящо,
да зърна за последно онова лице – грижовно и любящо.
С чест достойна да си тръгна, но последно любовта му да прегърна.