Не бързай, меченце, поспри,

от меда си лапичката извади,

не ще ти нищо изтървеш,

ако поне за миг се спреш и бавно, бавно порастеш.

В училището черната дъска

все още нависоко се простира

не ще усетиш как със мъничката си ръка,

ще шариш ти по нея смело с тебешира.

Ботушите на татко гумени за риба

намирам често целите във кал –

той казва ти, мече, така не бива,

но зная, че край езерото следобеда си пак сновал.

Усмивката ти гледам всяка сутрин,

загатва нови пакости, игри,

но още и детето ми зове отвътре:

“Гушни ме мамо, в света голям опасност ме грози!”

Дали готов си вече сам да тичаш,

нима след теб не ще изтича звяр свиреп,

ден след ден на мене повече приличаш,

и частичка от сърцето ми, помни, 

ще тича все след теб.