Събудиш ли се в бучка лед,
без мъж, без сила, без признание,
ти си посърнал слънчоглед,
затулен в ниското в изгнание.
Протягаш хилава глава
към слънчицето да погледнеш,
замяташ хрома голота
с вехнеещи листца последни.
Узрелите полюшват плът,
отдават се на урожая,
реки от семена текат
от пазвите им към безкрая.
Прегънал в сянката снага,
към корена си сух привеждаш
присъдената самота,
изпепелената надежда.
© Светличка All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
