Какво си казаха сърцата ни,

когато оставих оранжевото растение

на масата, до книгите: фонтанът ръмжеше,

перуанците хранеха душите на дедите си

с музика, трамваят летеше; (дъгата!);

хората вървяха, отдалеч още виждаха

двете весели опашчици, свободно плаваща,

оранжева коса, спираха - очите ти!-

и разговаряха с теб; дърветата пееха,

тротоарът гледаше, слънцето се смееше

дъхаво след дъжда, небето бе светло, чисто,

с бели облачета - дъгата!- и планина в сняг, синьо;

не се страхувах, гледахме се – очите ти!-

и се усмихвахме…(тишина); и си тръгнах;

какво си казаха сърцата ни?