Какво си казаха сърцата ни,
когато оставих оранжевото растение
на масата, до книгите: фонтанът ръмжеше,
перуанците хранеха душите на дедите си
с музика, трамваят летеше; (дъгата!);
хората вървяха, отдалеч още виждаха
двете весели опашчици, свободно плаваща,
оранжева коса, спираха - очите ти!-
и разговаряха с теб; дърветата пееха,
тротоарът гледаше, слънцето се смееше
дъхаво след дъжда, небето бе светло, чисто,
с бели облачета - дъгата!- и планина в сняг, синьо; ...