Познавам умореното си лято
По кръговете тъмни под очите
познавам умореното си лято.
И в пътища, неводещи до никъде,
цигарата си паля наобратно.
Сега и самотата ми е близка
и вярна като изгладняло куче,
което ме обича и не иска
от хляба ми коматче да получи.
Стои и гледа ме с очи големи,
в които свещ гори несподелена...
И ехо няма откъде да вземе
измислената обич на вселената.
И само празен въздух помежду ни,
за есен, полудяла да се ражда.
Горчилка е полепнала по струните,
а жлъчката ми възрастта доказва.
Небето се отваря като рана
и пада дъжд, и ме застига гърбом,
а щастието, печено на слама,
е в сянката ми тихо и не мърда.
