Бели, бели рози
Работих в Рим.
И бях съвсем сама.
Рисувах в двора на квартална църква.
С мъжете бях издигнала стена,
а ти дойде и в панделка я върза.
Аз помня погледа, избягващ теб...
От час ме гледаше.
И бе сериозен.
По иначе дъждовното небе
разцъфнаха хиляда бели рози.
Студено бе, но цялата горях,
при вдишване ми спираше сърцето.
Разбрах, че си спасение и грях.
Съдействаше ми цялата Планета
да издържа да кажа: "Добър ден".
(преструвах се на лед, а бях жарава)
Ти каза: "Хайде, нарисувай мен.
Кажи коя си? Също как се казваш?"
Не помня нищо... Само, че реших
да хвърля и боите, и платната.
И от картина, станах кратък стих
и писах нещо свое по душата ти.
Сега, след малко сребърни коси,
стотина стиха, хиляди прогнози
в небето всеки облак е красив,
защото ражда бели, бели рози.
© Деница Гарелова All rights reserved.
