ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ПРОШКАТА
Ти всичко вече си простил,
защото всъщност си забравил.
Животът беше водевил,
концепцията – твърде слаба.
Сега какво, щом няма път
и става близка далнината?
Какво ме чака там отвъд –
в прегръдката на необята?
Изтляло ще е всяко зло –
сред светлина то не вирее.
Без сан, пари и потекло
човек е пътник ненадеен.
И Бог – всеблагият пастир,
душата на везните туря.
Така че влез във моя мир,
Не ме кани във твойта буря.
© Валентина Йотова All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
