През свода на кръпки
През свода на кръпки,
под будни клепачи,
със сънени стъпки
се спускаше здрача
и с устни безмълвни,
с нашепващи пръсти
за миг ме обгръща,
за миг те обгръща.
И колко е странно
нали сме уж двама,
а някак студено,
студено ми стана.
Пак тази пра-стара
история пак ли -
любов ли догаря,
изстиват ли факли?
Щом няма въпроси
и отговор няма
ех, бяхме едно, а
сега ще сме двама
човеци различни,
май - антипатични,
и категорично
съвсем необични.
Аз тръгвам надясно,
ти тръгваш наляво -
в следите неясни
съвсем се здрачава
от спомени шепа
под будни клепачи.
И може би следва
сега да заплача.
И може би следва
след мен да извикаш.
Аз нещо да кажа,
ти нещо да питаш…
Във вечер такава
как, как да си тръгнеш?
Виж само луната
колко е жълта!
Сякаш по филмов
сценарий е всичко:
умерено тъжно
и тъй романтично,
филм гледан, ех, поне
няколко пъти
и затова ни е
толкова тъпо.
Познатата роля
всеки изкара,
а после потегли
към своята гара.
В празните стъпки
стаява се здрачът…
Само че никак
не мога да плача.
© Рая All rights reserved.
