Прибирам се
Прибирам се, навътре, надълбоко,
в една душа от мъка и от гняв
и сякаш непознат по заник хлопа
на портата, за къшей сипкав хляб.
Прибирам се, задълго запилях се,
със груба длан, обрулено лице.
В очите още крия буреносен вятър,
а във усмивка – объркано дете...
Едва познах от себе си остатък,
за който има смисъл да се боря.
Животът, казват, като миг е кратък
и кратки сме във него всички хора.
Прибирам се, в себе си, обратно.
След зимата, след дългия гурбет
и сякаш гайди от билата на Родопа
засвирват мен и правят ме Човек...
© Евгения Илиева All rights reserved.
