Приказка
Зазида ме във кула без прозорец.
Погреба синьото от детските очи.
Търкулнаха се две сълзи-олово,
по-тежки и от мраморни скали.
Останах принца да дочакам,
заплитайки косите в стъпала.
Разпъната на седем златни кръста...
Пристигна звярът, омагьосан от нощта.
Не беше принц, а имаше богатство.
Протегна грозни като вещица ръце.
Опита се да ме превърне в жаба,
запалил сатанински, ангелски криле.
Не знам с каква целувка го замаях.
Отприщи звярът мократа луна...
Простила всичко, страшно го наказах
да живее вечно в плен на любовта.
07.10.09г
© Василена Костова All rights reserved.
