Притча...

Притча...

Във една страна далечна,

може би накрай света –

някога си, в друга вечност,

расла царска дъщеря...

Но препускали годините

както зобени коне –

необяздвани...И минали –

бързо докато расте́...

А принцесата красива,

ослепително била́ –

дръзка, весела игрива

в самодивска веселба́...

..Но баща ѝ остарявал –

нямал вече миг покой

и в съседните държави

пратил съгледвачи той...

Със заръката да търсят

момък там от сой и тих –

за принцесата-лудетина

подходящия жених...

... Заприиждали в двореца

принцове от вси страни –

за ръката на принцесата

мераклии все били́...

Царят сам решил обаче

своя зет да избере

и на всеки той задача

дал – умее ли добре

занаят, със който може

да живее в други дни,

а́ко ли, недай си боже,

лош късмет го сполети́...

Но от прнцовете никой

не владеел занаят –

и дори не бил навикнал

да се труди в своя свят...

Царят всичките отпратил

и им пожелал късмет

в други царствени палати,

но не одобрил за зет...

... А във края на редицата

момък мълчалив се крил,

щом поела върволицата

от принцове се прибижил.

Царят същото попитал...

– Аз царю кошници плета́,

с чудни шарки ги оплитам

и продавам по света...

Малко царя се замислил:

– Момко ще ти доверя,

ти си подходяш наистина

зет за царска дъщеря.

... И какъвто да се падне

от съдбата ви късмет –

няма да заспива гладна

дъщеря ми синко с теб...

15.11.2020.