Оставям аромата си до теб,

до ледения вкус на кожата ти,

до тялото ти с цвят на мед,

до безразсъдните ни нощи...

Разливам се като кафе

по тръпките на твойто безразличие,

по безчувственото ти лице,

кристализирано от твоето величие...

А топлите ти устни ме убиват

със сладък привкус на безсъние,

със шоколадов смях и мисъл

за незабравимо пълнолуние...

Не мога ли до тебе да остана,

когато силно ме желаеш,

когато искаш да си тръгна,

за да те оставя да мечтаеш?

Постелята ти ме зове,

разнищена от силното желание

да ме притиснеш пак до теб

със смачкани от самота терзания...

Разцъфвам в твоя поглед блед,

пробягващ по косата ми начупена,

на допир като кадифе,

помилвано от вятъра на думите ти...

А скоро ще е изгрев в мен

и аз със него ще избягам,

търси ме в залеза червен,

оттам ръцете си към теб протягам...

Събуди ли се пак без мен?

Разбра ли днес защо ме няма?

Ела при мен, бъди до мен.

Или ме накарай да забравя...