Проклета
През урви, през понори и дерета,
сама вървя по трудния си път.
Съдбата моя женска е проклета,
по вълчи пак очите ѝ блестят.
Ни рожби свидни има, ни бърлога,
по тръните парченца от душа,
оставя тя и зная, че не мога,
три дни да вия, да я утеша.
Не срещнах брат, любим, а ни дружина,
сама си бях опора, дом и бряг.
Мечтата ми умираше – мърцѝна,
в родилни мъки да възкръсне пак.
Ако ме срещнеш, дрипава и черна,
не хвърляй ръбест камък подир мен.
Жена съм, като майка ти. Безмерно,
товар по- тежък ми е отреден.
Но ясно зная накъде отивам,
облизаната рана не боли.
Високо – там без тръни и коприва
и мърша няма. Вятър и орли.
Дано не бъде прекалено късно,
дано сърцето си да съхраня...
Със сетни сили над света да пръсна
сто чудеса, без болка и вина.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
