Пристъпвай боса по земята
студена, черна, още мокра,
доскоро с бяло одеало,
от медени лъчи огряна.
Повикай стръковете дребни –
зелени, меки и блестящи.
Едва докосвай и обсипвай
със свежи пъпки клони голи.
И цвят новороден, вълшебен
полей по планината сива,
по-светъл даже от небето,
искрящ като поточе диво.
Кажи ни в слънчевата утрин
с очи помръкнали да видим
животът, потопен в зелено –
за радост малка, но пък нужна.
© Катя Михайлова All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
