Пролет

Като клон от дърво, отрупан със сняг,

не, като вейка черешова, с пролетен цвят –

разлюляна от вятъра, от луната огряна,

тръпне до мен дъщеря ми смълчана.

И говорим, говорим – за слънца неоткрити,

и за изгреви бели, за тъгата в очите.

И говорим, и търсим на сълзите следите,

и дочакваме утрото – птича песен долита.

Мойто странно момиче вдига тежки ресници,

вече нищо не пита, вече нищо не иска. 

От лъчите обляно, бързо тича на двора –

с голи ръце да прегърне простора.