Ела, мое безумно желание,
мой светъл, пролетен лъч!
Колко време те чаках в страдание...
Колко време скитах без път.
Нима не виждаш, увяхват цветята,
в очите ми снежни бури валят.
Но надежда се рее нейде в полята,
и те не могат в сърцето ми да я спрат...
Надежда, че пак ще те видя,
живее в гърдите ми, пламък гори!
И няма как да е есен и зима,
щом виждам само твоите очи!
© Антониа Димитрова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
