Пролетна картина
Предяха ветровете тишината,
а нишките, по-тънки от коприна,
втъкаваха уханност от цветята
и свобода небесна, бистросиня.
Слънцето раздаваше надежди
като в магазина на Родари,
без пари и без да се оглежда.
Вземаше от него който свари.
Съхнеха разплакани капчуци.
Птиците се рееха в небето.
Никнеха вълшебни, нежни звуци
от две малки, влюбени щурчета.
Само хоризонтът се червеше.
Между злото и доброто беше.
Ням, като отсечeна череша,
на ръба на този свят лежеше.
Дърпах го с очи, за да не падне.
Не помръдна, нито потрепери.
Винаги е като мост за жадните,
сякаш свързва утре с днес и вчера.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
