Небето тръпнеше.
Гневът на Зевс.
Въздухът във пламъци гореше
човекът, едва прогледал
стоеше ужасен
не знаеше
защо се сърдят боговете.
Денят му беше студ,
нощта пък – тъмнина,
зверове го дебнеха пред пещерата,
телата се притискаха
за топлина,
с леден дъх ги плашеше
скалата.
Трябваше спасител
и той дойде.
Открадна огъня.
На хората го даде.
Той бе наказан,
Олимп Прометей прокле.
Да пазим огъня
не бива да угасне!
© Гавраил Йосифов All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
