Прости ми!...Не бях достоен

за теб, за себе си- за всичко.

Все още учех се да ходя,

да различавам, да обичам.

Като децата непосредствен,

животът бързо ме подмина.

И пак е тихо и естествено

като в завършена картина.

Прости ми! Малко те обичах.

Страхувах се. И бях небрежен.

Наново азбуката сричам.

В състезанието съм последен.

Но, все пак, дишам. Бавно

чертите си установявам.

(Чувството на мир, безкрайно,

сърцето ми разпространява. )

Усещах само- не разбирах

какво си ти, какво съм имал.

Прости ми!...Сякаш репетирах,

достигайки недостижимото!