Прозявам се...
Прозявам се, кога се е стъмнило,
не съм разбрала, някак съм пропуснала,
небето, хубавото време и залеза
във шетане улисана...Консерви и буркани
пред очите ми, детето, със грижите по него.
Съпругът ми усмихва ми се...чакащо,
неадекватна съм, живея сякаш в друго време.
Вечерята е сложена, усмихвам се,
гърбът боли, коляното върти.
Към утре болката ме връща,
а мивката е пълна с мръсни съдове.
Запрятам отпуснати ръкави,
над бяла мивка, ръцете ми са лодки,
на две, на три...преплувам с тях умората,
затварям буркани, а отварям спомени...
Прозявам се, задрямала съм на кушетката.
И търкам сънени очи. Поглеждам вън,
уличните лампи, намигват ми и се усмихват,
преструват се на светнали звезди.
Прозявам се...така съм уморена,
и много, много ми се спи...
не съм разбрала, някак съм пропуснала,
небето, хубавото време и залеза
във шетане улисана...Консерви и буркани
пред очите ми, детето, със грижите по него.
Съпругът ми усмихва ми се...чакащо,
неадекватна съм, живея сякаш в друго време.
Вечерята е сложена, усмихвам се,
гърбът боли, коляното върти.
Към утре болката ме връща,
а мивката е пълна с мръсни съдове.
Запрятам отпуснати ръкави,
над бяла мивка, ръцете ми са лодки,
на две, на три...преплувам с тях умората,
затварям буркани, а отварям спомени...
Прозявам се, задрямала съм на кушетката.
И търкам сънени очи. Поглеждам вън,
уличните лампи, намигват ми и се усмихват,
преструват се на светнали звезди.
Прозявам се...така съм уморена,
и много, много ми се спи...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
