Път
И тръгвам някъде – без цел,
и връщам се – дали желана?
А моят дом ме чака
там, където съм мечтана!
Всичко имало си край -
усмивка, поглед тих, смирение.
Моята тъга от дълъг път
ще се загуби във безвремие.
Душата ми вълнува се, трепти
от изгреви и залези, от снегове
и тъй тежката апатия, раздухват я
жестоките, крайпътни ветрове.
А тунелът мълчалив се вие,
бездушен към незнайния човешки път.
Щастлив е всеки, щом за себе си открие
ръце, които чакат неговия дъх.
© Аксиния Дамянова All rights reserved.
