Път
Като шарена змия се точи,
гърчи се, издува гръб,
от очите бликнало поточе,
дълбае в острия му ръб.
Бариери спъват ме и падам,
по дъно мочурливо пълзя,
острието, времето подава,
бодилите да отстраня.
Дочувам шепот от вакханки,
ехото удави песента,
отеква в душевните останки
несвяст, докоснала плътта.
Огрява светлинка далечината,
в перлено сияние блести,
надбягват се във ходилата
безброй трепети – мечти...
От години по него вървя,
все прашлив пред мене белее,
на кръпки душата разпада се,
но аз горя - не тлея!
© Миночка Митева All rights reserved.
Много много ми хареса 
