Пътечката към Двора
Наляла сълзите в кехлибари-зърна –
виснала съм – цялата в тъжба и суша –
в зноен септември като стара асма
натежала съм мъка – в попската круша;
Димитровче – ресници в червена ръжда,
в хладния ствол на лозата опряло –
изтъняла е нишката, що в сноп го държа –
вятър скръцне врата – натам извива се цяло,
но две шумки от ореха вън с повея влитат –
на Двора да кажат дошли, че онази пътечка
е тиха и стъпките под тях са спрели да дишат –
изхлипа кълвач – отлетя; изпищя буболечка;
прътът под кривата ябълка скръцна и падна;
Тя пък приклекна – съвсем окуця…!
(тревожен ”чик-чик” изпърха в тревата жадна)
и затупаха глухо... кърваво жълти слънца.
Тишината мълком приплесна с криле –
(бе чакала дълго там на комина)
Времето ù да „прибира” дойде –
впери око, кацнала сред Живота отминал,
а Гроздоберът още не беше преминал.
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
