Ранена песен...
Когато аз го казах... Ти ме наруга.
Засипа ме в ефира със обиди.
Обиди ли? Не само. Беше кал.
Воняща. И за цял живот ми стига.
Изписах ти слънца. Небе. Гори.
Сълзици от утрата в шепи сбирах.
Във отговор – мълчание кънти.
Ако не смятаме калта в ефира.
Завръщах се ранена пак до теб.
Небето потрепери от вика ми.
Обичам те – от всеки мой куплет
изтичаше... наравно със кръвта ми.
Обсипваш със хвалби. Трептиш в екстаз.
Но не до мен. Викът ми се стопява.
И, Боже мой, очаквам да речеш...
От теб очаквам, Господи, награда.
© Людмила Билярска All rights reserved.
