РАЗХОДКА С МОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС
издига ме нейде в простора
и шепне ми как се живее у нас
и как при нормалните хора...
Кръжим над полета, а долу народ
подобно на мравки, а сее...
А в един огромен завод
вятърът бурени вее...
Там някой в кофите рови от глад,
друг хляба си гази с краката...
Мирише на гнило и носи се смрад
от тия - седящи в креслата...
Животът - обтегнат... Народът е бесен...
Оклюмал - роптае, но крета...
Убиха ни Ботев, обесиха Левски...
Кой днес за България свети?
Аз слушам гласа си, треперя от страх,
отправям молитви към Бога,
само с молитви умирам си прав,
щом прав да живея не мога.
Разбрах за къде сме - какво от това?
В България всеки разбира!
Повтаряме само: Склонена глава
не я посича секира!
Уви, ние вече от тежест пълзим.
По-низши от червеи даже.
Потекоха цели реки от сълзи.
Кой правият път ще покаже?
© Валентин Йорданов All rights reserved.
