Разкъсана
Разкъсана душата ми се скита
и няма никъде за нея дом.
Студено е и птиците отлитат,
но тя не плаче - няма и защо...
От раните и (вече не болят)
отдавна всяка капка кръв изтече.
Виновна е, че тоновете скръб
събираше и само си мълчеше.
Разнищена душата ми седи
самотна, като скитница във парка
и никой няма да я приюти -
за всички тя е просто жалка.
А аз я нося - малко ми тежи,
но моя си е. Как да я оставя?
Човешката любов е сбрала. Виж -
под скъсаните дрехи е прекрасна.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
