Разсеяната майка на настоящето
Миналото из ведро ме заля...
Като възторг от успеха на първата крачка,
като депресия след първото публично падане.
В коридорите му вървя.
И усещам се като в хватка на иронична закачка,
вместо в мир от приятната среща с осъществяване.
Онова момиче без грим
ми е близко и толкова чуждо поравно,
и е мен, и е безкрайно различно от мене.
И се гледаме, и мълчим...
Галопират в хор спомени, и почти съм “тогава”...,
но е минало не само изтеклото време.
Сякаш връв ми е гърлото...
Нямам грешки фатални в живота извършени,
а ми стяга комфортът на волната поза “назад”.
Аз съм сбъдната.
И от опит обичам израза “минало свършено”...
Сега тръгвам..., че настоящето разплаках от глад.
© Люсил All rights reserved.
