Редим се на опашка за безкрая
Дали ще се завърнем по-потребни
по жиците превърнали се в струни
и цялото богатство ще е време,
защото ще се харчи помежду ни,
на нотите в отвесните чертички,
на ключа сол в спиралата самотна,
дали ще се завърнем като птици
с присъда за летене доживотна?
Дали ще се опитаме да чуем
на покривите как тежат крилата,
висулката преди да се отчупи
как свършва миг до следващия кратък...
ледът разлистващ светлина в кристали,
въздишка как разсича се от болката...
Дали ще се опитаме да станем
и да си кажем честно – стига толкова!
Дали ще си измисляме причини
да нямаме очи и да не видим
по ръбовете остри и с невинност
снежинки как целуват керемиди
и птиците насън им се усмихват.
... Дали на оня свят звездите падат?...
...Редим се на опашка за безкрая.
Изтропа пак вратата, вход за ада,
дали е същата врата за рая?!
© Красимира Чакърова All rights reserved.
- по принцип говоря. Уважавам твойта точна преценка, колкото и да е лична, винаги би ми била интересна. Това стихотворение си се изля, но финалното изречение ми беше много трудно. Не исках думата "врата" да се повтаря, но в същото време исках да кажа, че става въпрос за една и съща врата. В стиха, разбира се. Благодаря ти отново.