Той почука отново,
отвори душата ми пак.
Роди се в мен, без влъхви,
без звезда пътеводна,
ей така, неочаквано очакван.
Споделихме трапеза, не сами,
съвестта ми свидетел ни беше.
Въпроси и размисли, диалог, неудобство.
Болезнено връщане в спомени.
Трудно е, но ражда се в мен той отново,
и пак.
Докога ще се терзая, докога ще отлагам?
С търпението му недекларирано
да си играя дали още желая?
Осветен нека бъде избора наш
за живота не наш,
или наш.
© Климентин Чернев All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
