Той почука отново,
отвори душата ми пак.
Роди се в мен, без влъхви,
без звезда пътеводна,
ей така, неочаквано очакван.
Споделихме трапеза, не сами,
съвестта ми свидетел ни беше.
Въпроси и размисли, диалог, неудобство.
Болезнено връщане в спомени.
Трудно е, но ражда се в мен той отново,
и пак.
Докога ще се терзая, докога ще отлагам?
С търпението му недекларирано
да си играя дали още желая?
Осветен нека бъде избора наш
за живота не наш,
или наш.
© Климентин Чернев All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
