Той почука отново,
отвори душата ми пак.
Роди се в мен, без влъхви,
без звезда пътеводна,
ей така, неочаквано очакван.
Споделихме трапеза, не сами,
съвестта ми свидетел ни беше.
Въпроси и размисли, диалог, неудобство.
Болезнено връщане в спомени.
Трудно е, но ражда се в мен той отново,
и пак.
Докога ще се терзая, докога ще отлагам?
С търпението му недекларирано
да си играя дали още желая?
Осветен нека бъде избора наш
за живота не наш,
или наш.
© Климентин Чернев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
