Ръченица
Р ъ ч е н и ц а
Е - е - е х, майко моя! Ти, корава земьо!
Кажи ми, докога ще ни търпиш?!
Кажи най-сетне, дявол да го вземе,
защо те тъпчем, а пък ти мълчиш?!
Ритмичен пулс усещам във кръвта си.
Неравноделен. По балкански див.
Засвирва вятър. Дишането страст е.
А жаждата за обич - рецидив.
С ръце на кръста в огън сякаш стъпвам.
Нозете ми потръпват. Аз съм в транс.
Сърцето думка - нестинарски тъпан
край кладата на огнения шанс.
Започвам с бавни, тежки даже стъпки.
Земята тътне под краката ми,
усетила, че съм намерил пътя.
Останалото е очакване.
Танцувам. Викам. Кара ме отвътре.
Душата пред краката ми мете.
Играя танца, който е безсмъртен.
Не мога да летя. А ми се ще.
Ръце протягам във гротескна поза.
Отдолу тръпне земното кълбо.
Така се тъпче глина. Или грозде.
Така се прави вино или дом.
Това за мен е българската лудост.
Живота си - да изтанцуваш с плам.
Поне веднъж наистина си струва
сам себе си във танц да пресъздам.
Кипи кръвта. И пари под краката
от мъка нажежената земя.
Прераждам се в мечта неосъзната
и почвам да си вярвам, че летя.
Но то е само някаква представа
във вид на танц на наранена птица.
Всъщност душата скача по жарава
щом българин играе ръченица.
© Александър Калчев All rights reserved.
