С лятото си тръгва любовта
Лятото увяхваше в ръце ми,
бавно и мъчително, едва,
жълтееха зениците му уморени
в последни краски топлина.
Птиците разсичаха небето,
теглеха с крила напред,
отскубваха по малко от сърцето
спомени, оставени от теб.
Отиваше си, сякаш време беше
за смяна на поредния сезон,
в живота ми - далече не безгрешен,
угасваща звезда на моя небосклон.
И беше трудно да преглътна
настъпилата есенна тъга,
а там, единствена в света помръкнал,
блестеше твоята следа.
Аз виждах още твоите пътеки,
стъпките по жълтите листа,
душеше вътре мисълта нелека,
че с лятото си тръгва любовта.
© Деян Димитров All rights reserved.
