С теб през хилядолетията...
(безсънна от обич)
Отказва се сънят да спре до мен.
Луната тази нощ с фенер наднича.
Във стаята е светло като ден.
Дълбоко си заспал и равно дишаш.
По скъпите черти с възторг вървя.
Страхувам се мигът да не потъне,
както съдинка в бързата вода...
Ще бдя, ще бдя над теб, докато съмне.
Внезапно ме обгръща топлина.
Очите ти! Тревожни са и питат:
Защо, Любов? Какво ти натежа?
Усмихвам се, а искам да извикам -
Не тръгвай пак, когато зазори!
Боя се да те чакам. Остани си!
Прехапвам устни.
Вънка утрени.
От гъстите треви излитат птици.
© Людмила Билярска All rights reserved.
