Apr 20, 2011, 11:00 PM

Самодива за невеста 

  Poetry
986 1 4

В усойна, омагьосана гора,
де ни човек, ни страшен звяр пристъпва,
пробужда се магьосницата зла,
в гърнето билки слага, огън стъква.
Под нос мърмори тайнствени слова
и час по час замислено шепти,
привела тежко старческа снага,
"знай, този миг не ти принадлежи".

По друмовете броди момък млад,
да търси самодива за невяста.
От род  добър, почитан и богат,
но ум му взе девойката прекрасна.
Над извора, надвесен за вода,
видя като в кристално огледало
неземен образ - приказна жена
с коси - узряло жито, с рокля бяла.
Забрави сън, родители, покой...
Видението бяло да намери,
се скита под дъжда и в палещ зной,
по сипеи и урви се катери...

Невярна доба. В звездна светлина
се къпе самодивата прекрасна,
извива в танци гъвкава снага
и изворите с ясен смях оглася.
Те нейни са - оръжия добри -
неземната и хубост преповтарят,
да подлудява младите момци,
сърцата им юнашки да изгаря.

Юначе лудо-младо, я поспри,
не искай воден образ за невеста.
Знай, този миг не ти принадлежи -
да видиш самодива, не е лесно.
Шепти потайно вещицата зла
и бърка черна, дяволска отвара -
да любят всички нейната сестра,
щом тя е за любима вече стара.
Над огъня се вие черен дим
и страшни клетви вятъра разнася -
да бъде като смърт непобедим
копнежа по девойката опасна.

По страшните чукари сам върви
младеж и като сляп се взира в мрака.
С последни сили разумът мълви
"измама гониш, връщай се, глупако".
Но как наивна вяра да сломиш,
как бистрата си мисъл да опазиш
и огън луд в сърце да угасиш,
без сам да знаеш - любиш или мразиш?!
А вятърът донася аромат
на билките - упойващо проклети -
и тласка го по пътя. Клетник млад,
обречен да увяхне като цвете.

По мръкнало, сред старата гора -
владетелка извечна на мъглите,
разплита самодивата коса,
а въгленче припламва и в очите.
Поредния окаяник, сломен
е хукнал из горите да я дири.
От чудния и образ запленен,
катери се по стръмните баири.
А тя, опиянена от властта,
за дом и мъж не иска и да знае,
безгрижно си играе с любовта
и търси нов наивник да омае.

До топла пепел вещицата спи,
единствен въглен тлее под гърнето.
"Знай, този миг не ти принадлежи,
той бе една илюзия проклета,
измама черна, с бял, прекрасен лик,
лъжовно отразена от водата" -
нададе мъдра птица своя вик
и бързо спотаи се сред тъмата.

Но още бродят някои момци
в гората, още търсят самодива,
а ехото далечно им шепти -
тя само у жена се преоткрива.

© Вики All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??