Самотен ездач на дълги разстояния
Когато здрачът пристъпи оттатък
и безлунно се спусне вече нощта,
навън тишината беззвучно ридае,
загърнала с плаща си всяка душа.
Тогава със себе си ти разговаряш,
самотен ездач си сред свойто поле,
въпросите жадни рани разтварят
и мисли препускат като диви коне.
Задавят, изгарят те, отговор чакат,
загнездени скършили твойто сърце,
завъртат се бавно, съня ти стопяват
и делникът пак те сърдито зове.
И в утрин мъглива ти се изправяш,
в тълпата безвестна, оттук накъде?
Сред грижи и болка отново заставаш,
живота да срещнеш лице във лице.
© Сеси All rights reserved.
