САМОТНИКЪТ ПОД СТОЛИЧНИЯ СНЯГ
… тъй както си въртях гезме по „Графа“, а след това по „Руски“ и „Леге“,
мечтаех да си кажем два-три лафа със тръгналото подир мен ченге,
навярно подозрително изглеждах? – със шушлека под дрипавия сняг,
през столичната кукувича прежда – печален, леко трезвен смотаняк –
заключен град с кепенци, с катинари, в неделя скърца въздухът от студ,
побратим със софийските клошари, изпих на завет с тях шише мавруд,
и – тъй като дъската си ми хлопа! – от времето, в което бях дете,
се метнах във трамвайчето на „Попа“ – да ме откара, пък където ще!
Какво от туй, че пряспата бе ледна? Поседнах върху нея – чист и тих.
А на ченгето, дето ме последва, за „Сбогом!“ му написах този стих.
12 януарий 2025 г. ...