В престилка овехтяла къта дните,
назад и не поглежда, а назад
мъглата се разлиства и заплита
дантелен шал за старата бреза.
Чевръсто се измъква като крадла,
обрала шипката надве-натри,
разглезеното слънце ѝ се радва:
„Какво за сбогом ще ми подариш?“
А грипавата есен се усмихва,
обръща делвата и руква дъжд.
Като децата съм, не търся смисъл,
дъждът е шарен само по веднъж.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
