Ще те погаля, облак ще ти хвана...
Дали когато няма да ме има,
ще плаче някой? Моля те, недей!
Аз ще съм тук, но в песен и сред зима,
ще будя някой сбъркан чичопей.
Хвърли я, чуй жалейката! Веднага!
За мене кръст не слагай, нито креп
от луди, знаеш и смъртта, че бяга,
и с всеки стих ще бъда тук, до теб.
Щом сипне утро и очи притвори,
Луната - премаляла и заспи,
и премета небесните си двори,
ще чакам там, под старите липи.
Ако запее весело фонтана,
ще чуеш мене – лудата глава.
Ще те погаля, облак ще ти хвана...
И ще си тръгна тихо след това.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
