Реката - огледало за платаните,
се счупи в песен на самотна птичка.
И вятър с шарени перца по дланите,
небето по носа погъделичка.
Изви се иззад облака сънливата,
дъга, в реката нарисува нежност
Пролази облак и душата, сивата,
на есента изплака неизбежност.
А вятърът озърна се нервирано -
небето не успява да усмихне.
Усмивката е трудна за намиране,
щом в подмолите зимата притихне.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
