Слабост
Забравих как се пише за раздялата,
защото плачат липсите изстинали.
Забравих даже да затопля стаята,
но Вие, струва ми се, не сте и идвали.
А ние никога не сме се срещали.
Освен в илюзии размити в лупите,
приличащи на лещи за проглеждане,
в които истината е дете на лудите.
С която Ви обикнах. Твърде бързо.
И твърде бавно после си прощавах.
От думите ни. Вързани на възел.
Изплетох си въже за оцеляване.
И неведнъж се канех да го срежа.
С ножовете наточени от вятъра.
Да Ви преболедувам. Със надежда.
прозорец да избия в самотата.
Но ние още тук сме – лунни сенки.
Въжето ме люлее, все без жалост.
Признавам всички адови наченки.
Режи. Не зная как се пише: слабост.
© Силвия Илиева All rights reserved.
