След праговете вярата се мъти
Вратите винаги запомнят моя гръб,
понеже се научих да си тръгвам.
Аз цял живот вървя по дълъг път
след влюбените пориви за сбъдване.
Във стаите и хладното легло,
от влагата във въздуха сълзлив
разлива се тъгата в моя дом,
като мастилото в последен стих...
Ала със моя фин и зрял подход,
(тъй както мога от душа)
бих камък разтопил от гроб,
за да заровя тази самота.
Понеже обичайно много пъти
вратите се оказват без ръце,
след праговете вярата се мъти
досущ, като в посока - Накъде?
И някога, когато дойде в края,
началото на новата им среща -
живота и смъртта ще се познаят,
а ние вероятно по погрешка...
Стихопат.
©Данаил Антонов
15.01.2023
© Данаил Антонов All rights reserved.
