След тебе… да съм оцелял
Косите ти се разпиляха нежно,
връз топла гръд, жадуваща милувка.
Да те обгърна беше неизбежно –
в пустиня ти си, аз съм водна глътка.
Обречени сме, всичко друго - вятър,
пред бездната съм – твоите очи.
В бездънна яма полетя душата,
не трябва друго, само се мълчи!
За думи няма място, няма време,
плътта е жива връзка между нас.
Кажи, че искаш – в мен отвътре стене,
една любов пропита с дива страст.
Преливаме един в друг, а това е
връх и небе, море и пясък бял.
Какво от нас накрая ще остане –
аз просто искам да съм оцелял?!
© Данаил Таков All rights reserved.
