Сняг
И защото бях лятна, наивна и топла,
тази зима дойде и без милост се вкопчи
във сърцето ми, мислите, моето тяло,
и завинаги явно реши да остане.
Между мене и тебе днес сняг навалял е.
До полуда е тихо и призрачно-бяло.
И смирена, безмълвна, по навик стоя
пред олтара на твоята крепост-душа.
Черни птици, вихрушка, кинжали от лед,
пръсти впивам до кръв във бодливия плет.
И разбирам – аз тук съм бездомна и ничия.
Вледенена от студ, на колене се свличам.
И заравям под хищните преспи от сняг
всеки спомен, преливащ от горест и мрак,
куп неказани думи, стиха непотребен,
всяка глупава, тежка въздишка... И тебе...
И понеже днес нямам какво да ти дам –
в мен угаснаха трепет, надежда и плам –
ти оставям, под мъртвото зимно небе,
свойто клето, премръзнало, спряло сърце...
© Мария Вергова All rights reserved.
