Спасение
Побързах да си кажа: „Стига! Край!
Недей да цивриш вече в слаби рими.
Шамар си удари. Сърце, потрай!
Перото щом трепери е ранимо.“
Побързах да си кажа, но не спрях.
По навик слушам други, не и мене.
На себе си от вчера завидях –
тогава силна бях и не треперех.
Тогава не треперех, но мълчах,
а днес поток от грижи ме залива.
И знам, че ако млъкна, ще е страх,
а всяка дума знак е, че съм жива.
И искам да говоря, да крещя
дори когато думите раняват.
Защото само с разрези гнойта
излиза и болникът се спасява.
Защото се спасява всеки сам,
но с вик напомня всеки, че го има.
И с вик отвръща някой, че е там,
когато чува нечие „Спаси ме“.
© Богдана Калъчева All rights reserved.
